Домът на генерал Кисьов от конницата

На прашния, разбит ъгъл на улиците „Княз Борис I“ и „Петър Парчевич“, сгушена в сърцето на София я намерих така- запустяла, олющена, готвеща се да падне. Дали металните болтове, забити по фасадата щяха да я спасят от трагичната й съдба не зная, но бях сигурна, че тази къща имаше какво да ми разкаже.

Причини за това ми даде не само умопомрачителната й архитектура, отличаваща се с редкият еркер, завършващ със скосен меден покрив, придобил нежен тюркоазен цвят през годините. Като допълнение, точно над него, силен акцент е таванското прозорче във формата на полумесец, изящно обримчено с декоративни гипсови орнаменти, над което покривът прави красива чупка. Цялата тази хармонична композиция от форми и цветове изпъква идеално на фонът на боядисаното в цвят охра платно или т.н. фасада. Не по-малко красива е и входната врата на домът, майсторски резбована и украсена с ковано желязо. Именно над нея, килнат на една страна, се извисява и номерът под който се намира къщата, а именно 74. Прашният праг и множеството визитки и брошури, напъхани между железните решетки на вратата ме навеждат на мисълта, че тук отдавна не живее никой.

Запитах се за някогашния й обитател и скоро след това разбрах, че къщата е била собственост на прочут генерал от конницата. Роден в китното градче Елена на 10 юни 1879г, Александър Кисьов завършва военното училище в София, след което взима участие в Междусъюзническата война като началник на щаба на две от армиите, в Първата Световна ( 1915-1918г. ), където е началник на Бургаския контролен пункт, а във войната с Румъния през 1916г. бива началник-щаб на конната дивизия. През идните десетилетия, Кисьов става началник на Кавалерийската школа, командир на 1-ва пехотна бригада, а от 1919 до 1930г. – началник и на жандармерията. В периода 31 януари 1931- 9 май 1934, Александър Кисьов е назначен на поста Министър на войната, непосредствено след което бива произведен като генерал от конницата. Освен всичко, бившият собственик на този дом е награждаван със следните престижни ордени: „За храброст“ , „ Св. Александър“, „За военна заслуга“, както и с германски орден „Железен кръст“.

Накратко, предполагам добихте представа за възхищението и честта , които се предполага да отдадем на този велик българин. Тук възниква въпросът защо къщата му се намира в такова окаяно състояние и защо няма поне една паметна плоча, която да удостоверява, че на това място е живял човек, борил се за благото на стрната ни? А вероятно просто къщата е оставена да падне, за да не се налага всичко това да се свърши ?

Днес, броени дни  след честването на Деня на народните будители, ще заключа , че чест трябва да се отдава не веднъж годишно и то под формата на публикации в социалните мрежи, а с трайни дела и уважение към постигнатото от тях. Колкото до къщи като тази, грехота е, че институциите се отнасят с такова пренебрежение и че фактът, че са обявени за културно наследство, ще присъства единствено в някой архив, лишен от каквато и да е значимост.