Часовниковата кула на Фингов

Днес в светлината на прожекторите е една сграда, носеща в себе си величие, монументалност, но и същевременно изящество дори и в най-малките си детайли. Ъглово разположена под номер шести на столичния бул.“Цар Освободител“, тя играе главната роля на  акцент от ансамбъла простиращ се чак до площад „Княз Александър I Батенберг“.

Сградата, дело на виртуозните архитекти Георги Фингов, Никола Юруков и Димо Начев, е построена през 1926г. за Чиновническо осигурително бюро. След 9 септември 1944г. сградата е одържавена, а по-късно, през 1951г., в нея се помещава Държавната спестовна каса. 

От архитектурна гледна точка постройката се откроява не само с богатата си пластична декорация, но и величествения осемстенен купол, функциониращ като часовникова кула. Освен това, в основата му е разположена изящна статуя на българка, придружена от две по-малки фигури на деца. Дело на скулптора Иван Лазаров, тя е изработена от бял врачански мрамор, който успешно контрастира на фона на железния покрив. Друг ключов акцент от фасадата е арковидната форма, която преобладава сред прозорците на сградата, напълно хармонизирани с останалите елементи. Зданието е типичен пример за късен сецесион.

 

За мен най-впечатляващ си остава куполът, запазена марка на архитект Фингов. Подобно на други негови сгради, покривът на  тази се забелязва от далече и буди у всеки неудържимото желание да се приближи за да му се полюбува отблизо. И щом става дума за Фингов, интересът  непременно се оказва оправдан и не само - сградите му  винаги имат още история за разказване. Именно за това постройки като тази биват обявени не само за архитектурно културно наследство от местно значение, но и за истински произведния на изкуството. 

И в такива моменти на възхищение пред творчеството му се сещам за къщата му, която тъне в забрава, разграбена и опустошена . Такава ли е признателността ни към личността му? Нима такава съдба очаква всеки виден българин, допринесъл с таланта и професионализма си в полза на Родината? 

Шедьовърът на арх. Маричков

Ако се намирате на столичния площад „Гарибалди“ и се чудите в коя от четирите посоки да поемете, сега ще ви улесня. Поемайки по улица „Иван Денкоглу“ по посока булевард „Витоша“, ще се натъкнете на един невероятен архитектурен шедьовър, дело на един от най-видните български архитекти, арх.Кирил Маричков.Облечена в жизнерадостната си жълта премяна, тази сграда, построена в бароков стил, се кипри под номер 19 на тясната централна уличка,поради което вероятно много от вас са я подминавали, вървейки по отсрещния тротоар. Е, именно за това, реших, че е време да й отделя нужното внимание.  

Брилянтно изпълнена от архитетурна гледна точка, сградата пленява с няколко акцента: заоблените си ъгъли, централно разположеният еркер в необичайната форма на разполовен шестоъгълник, както и арковидните сводове, покриващи верандата. Освен това, белите декоративни елементи контрастират идеално на наситеният цвят, избран за фасадата. Тук е моментът да вмъкна, че явно собствениците на по-горните етажи са се обявили против подновяването й, защото там мазилката е видимо по-стара и захабена. Целият този колорит бива елегантно подчертан с парапетите на балконите и оградата, изработени от ковано желязо, образуващи своеобразен черен контур на това произведение на изкуството. Прозорците пък се редуват в правоъгълна и арковидна форма , а кулминацията в тази игра на форми определено е малкото таванско прозорче, над което покривът прави изящна чупка, наподобяваща формата на кобилица за менци. Накратко, истински шедьовър.

Но след като изразих възхищението си за този архитектурен шедьовър, смятам, че е нужно да отдадем чест и на творецът, чието дело е тази сграда, дългогодишен дом на Георги Лазаров, а именно арх.Кирил Маричков. Роден в град Калофер на 28 октомври 1875г., той завършва успешно следването си в Германия, след което се връща в България. Тук Маричков работи за известно време по общи проекти с легендарния арх. Георги Фингов, чието дело са едни от емблематичните столични къщи от началото на миналия век. В последствие арх. Маричков работи самостоятелно и набира слава, превръщайки се  в едно от водещите имена в архитектурните среди у нас. Именно тогава той поставя основите на дружеството „Съвременно изкуство“, целящо да подкрепя млади художници и архитекти. В периода от 1908г. до 1911г. той е помощтник-кмет на София. Отново с арх.Фингов съвместно проектират тогавашната Трета мъжка гимназия, Стопанското училище, както и още десет учебни заведения в столицата. С друг виден архитект от това време, арх.Никола Костов, изготвят плановете на железопътните гари във Варна и Бургас, които и до ден днешен впечатляват пъниците. Арх.Кирил Маричков умира на 17 феврари 1922г., на 46-годишна възраст, оставяйки след себе си богато културно наследство.

 

Надявам се ви убедих в избора на посока и провокирах интереса ви. Тази къща наистина си струва да бъде видяна, най-малкото за да се докоснете до творчеството на един толкова велик български творец. Ще добавя само, че обективите не биха могли да обхванат изцяло изящността й, затова ви съветвам да й се насладите лично! 

Тук живя майката на двама велики българи

Намираме се на така любимата ми улица „Шипка“ в София, която си е същински архитектурно-исторически музей. Конкретният обект на внимание този път е една „къща- великан“. Великан, не само заради завидните си размери, достойно запазили й и до днес мястото на ъгъла с улица „Васил Априлов“, но и заради богатата история, която пази зад високите си стени. 

Плочи с надпис : „В този дом живя..“, разположени симетрично от двете страни на изумително изработената входна врата, свидетелстват, че този дом е приютил двама велики българи - Иванка Ботьова Петкова и синът й Кирил Ботев. Патриотизмът, присъщ на някогашните й обитатели, днес се проявява в големия трибагреник, спускащ се от централно разположения балкон. Колкото до самата къща,  въпреки високите си, окичени с гипсови венци стени, тя сякаш иска да остане далече от хорските погледи, имайки предвид множеството зеленина, намираща се пред нея. Подобно, в задния двор в който от любопитство надникнах, зад завесата от бръшлян и смокинови листа се подава плахо невероятно красивият балкон на последният етаж, обримчен с изкусно изплетен парапет от ковано желязо и покрит с масивен навес. Идилия и семеен уют струи от този дом, дали защото тук е живял единственият син от рода Ботеви, оставил след себе си потомство, само мога да гадая.

 

Историческата справка, относно някогашните обитатели на къщата считам за редно да започна с Иванка Ботьова Петкова, не само защото е дамата в случая, но защото тази велика българка е родила двама достойни български сина, а именно генерал-лейтенант Кирил Ботев и поета-революционер Христо Ботев. Родена през 1823г. в Калофер, Иванка Дрянкова взима имената местният учител Ботьо Петков, за когото се омъжва. След смъртта му през 1869г. на нейните плещи пада отговорността да издържа сама децата им, поради което й се налага да полага непрестанен тежък труд. В продължение на 11 години, считано от 1875, тя работи като домоуправител на Евлоги Георгиев в Букурещ. След завръщането си в България, Иванка заживява при синът си Кирил в домът му в град София. Именно там на 14 декември 1911г. тя умира.

Кирил Ботев е не по-млако достоен българин и герой, останал в сянката на брат си Христо през годините. Включва се в четата на брат си през 1876г., ала след разбирането й бива заловен и заточен в Мала Азия. След сключването на Санстефанския мирен договор е освободен и се завръща в родината си. Непосредствено след това, Кирил става кавалерист в софийското Военно училище, а по-късно продълвава обучението си във Франция и Белгия. Така, образованият и способен  млад офицер Ботев заема през годините заема различни високопоставени длъжности, сред които командир на няколко пехоти, началник на Военното училище, а през 1912г. е повишен на генерал-лейтенант. Към края на живота си, с цел да се предпази от бомбандировките на столицата, Кирил заживява в пернишкото село Студена, където и умира на 6 февруари 1944г.

Така, сгушена в сърцено на София, тази къща пази спомените от животът на това велико българско семейство и вероятно само тя е единственият свидетел на радостите и неволите, сполетели ги през годините. Именно за това си струва да спрете, ако имате път натам, и да попиете от величието й. Ако не друго, гарантирам ви, ще се почувствате една идея по-горди, че сте българи!